Забележителният философ Едмунд Хусерл отбеляза преди повече от сто години, че европейските науки, преди всичко естествените, са в състояние на дълбока криза. Хусерл открива това благодарение на феноменологичния метод. Този метод внимателно изучава процесите, протичащи в съзнанието на човека, преди човек да стигне до едно или друго заключение относно това, какво има извън него и какво няма. Оказва се, че ние се занимаваме не с нещата в себе си, а с техните представи в нашето съзнание. Всичко, което знаем за външния свят, съществува само в нашето съзнание.
Следователно научните дисциплини, смятащи, че изучават законите на обективния и независимо от нас съществуващ свят, дълбоко грешат. Те изучават единствено структурите на нашето мислене. Така че би било по-добре да се каже това, като се оставят настрана безоснователните претенции за обективност на политическите пропагандатори.
Това, което Хусерл ясно е разбрал и обяснил блестящо, започнаха да разбират и самите учени. Така например в квантовата механика самият процес зависи от позицията и дори от самото присъствие на наблюдателя. В теорията на относителността на Айнщайн структурата на времето също става относителна, зависеща от това къде поставяме субекта на времевата линия. И ако допуснем, че процесите протичат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, тогава времето – извън границата на пространството на Минковски – става обратимо. Съвременната теория на суперструните свързва измервателните структури с калибрирането на световния лист и с духовете на Фадеев-Попов, което също препраща именно към субекта.
Ролята на реториката, убежденията, както и на политиката и икономиката в науките, претендиращи, че са точни, е разкрита от Томас Кун, Пол Фейерабенд и Александър Койре. И накрая Мишел Фуко, а след него и още по-откровеният Бруно Латур, ясно показаха, че в основата на научните експерименти и открития лежи истинска измама – борба на лабораториите и научните секти за дарения, слава и власт.
Обединявайки всичко това, някои философи на науката, като Джон Хорган, стигнаха до извода, че краят на науката е настъпил, а съвременните учени са откачени сектанти, които са загубили всякаква връзка с реалността и са полезни само за изобретяването на технически устройства, чието производство отдавна се е отделило от фундаменталните науки.
След като зданието на обективната реалност, за изучаването на която преди това претендираха естествените науки, се срина, това не можеше да не повлияе и на хуманитарните науки. Те и преди това не се смятаха за точни, а сега – в условията на пълен релативизъм и обърканост – се превърнаха в креслив произвол.
Всъщност това е и постмодерността. Всичко е относително, всичко е подправено, всичко е иронично, всичко е безсмислено.
Ако по-рано науката създаваше, или поне така й се струваше, сега тя открито започна да разрушава.
Можете да оплаквате края на науката или превръщането й в иронична наука (според същия Хорган), или да се радвате - тестовете и изпитите се отменят, тъй като целият преподавателски корпус изведнъж е признат за психично невменяем. Но можете да се опитате да определите момента, от който нещата са се объркали. Според мен това е по-важно.
От резултатите на моята собствена деконструкция на съвременния природонаучен корпус от идеи и представи следва, че проблемът е в атомизма.
Идеята за съществуването на отделни неделими (а атомът на гръцки означава нещо неделимо) материални частици, части без цялото, е издигната от Левкип и Демократ, а след тях е подета от Епикур и Лукреций Кар. Но в класическата наука - и до самия край на Средновековието - тази идея съвсем правилно се смята за глупост. Не защото атомите не могат да бъдат намерени (това, което днес се нарича "атоми" е делимо, което означава, че те изобщо не са атоми), а защото Единното - ум, душа, дух, - както правилно доказва Платон, не се извежда от множественото... Или ум - или атоми. Атомизмът постулира радикалния материализъм и дълбоката безсмисленост на света. В такъв свят цари безумието, в него всичко е случайно – всичко е така и не повече от иначе (както казва атомистичният закон на изономията[1]). И веднага щом от времето на Галилей, Нютон и Гасенди, атомизмът стана основата на естествените науки, човечеството стана жертва на пагубна и опасна халюцинация. Започна да си представя външния свят такъв, какъвто не само че не е, но и не може да бъде. Така научният мироглед се превърна в безумие, систематично насаждано в хората. И това естествено доведе до тотална криза. Развалиха ума си, развалиха и заобикалящия ни свят. Оттук произтекоха и материализмът, и атеизмът, и демокрацията и либерализмът. В политиката атомизмът се изрази в индивидуализъм, но индивидът сам по себе си не съществува и не може да съществува, както и атомът. Човекът е континуум, неговата дискретност е привидност. Отсъствието на Единното – в религията, държавата, обществото, морала – води човечеството към пълно израждане. И именно това наблюдаваме днес.
Накрая: ако искаме да спасим науката, трябва да се върнем назад, да отхвърлим атомизма и всичко, изградено върху него (във физиката, химията, политологията и т.н.) и да започнем всичко отначало.
Александър Дугин
[1] Изономия (от гр. ἴσος isos, «равно», и νόμος nomos, «закон» ) - равен пред всички закони, или равенство пред закона. Тази дума се използвала в правния и политически речник на Древна Гърция. Използването й обаче не се ограничава само до там, а се разпространява и в други сфери, напр. в медицината (смесване на твърдите елементи с течни, баланс на хуморите) или космологията (означаваща равномерност на разпределението във Вселената). Понятието изономия играе важна роля в античния атомизъм, по-специално в учението за разпределението на атомите в празното пространство (откъдето идва идеята за множественост на световете) или в учението за равновесието на разрушителните и съхраняващите сили.
