Снижено небе. Прах. Вълнение. Викове.
Правила. Измислени от човеци, въобразили се за велики.
Малка арена с два изхода -
кажи-речи неразличими - смърт и победа.

Асоциирайки се запитах
от цялата сцена,
къде и кое е моето място и роля. 

Ако приемем, че ти си Бика,
а живота е бандерийос.
Разни обстоятелства, 
неосъществявания и невъзможностите
са копията,
които пронизват.

Тореадорът е разстоянието помежду ни,
напластявано сякаш със векове, но, според мен, не и непреодолимо.
Сабите на матадорите 
са всички въпроси без отговори.

Плащът, с който се разсейва живота
има много имена - проблеми, тревоги, страхове и вина,
към които по навик се втурваме,
пропускайки важното,
допускайки ударите.

Не, аз не съм пиката. Нито друго оръжие.
Никога не ставам принадлежност от публика. 
Не съм и изравнената пръст под копита и жадни за слава крака.
Огражденията са ми непонятни, противни и чужди.

Не съм част от залозите. Нито надеждите 
за печалба. Мразя я.
Не съм битката, особено с нейният изкривен в случая смисъл.

Странно, излиза, че не съм толкова много неща…

Но ето ме.

Аз съм кръвта.
Стичаща се на огнени капки и светли струи
от целия теб,
докато падам
почти безпощадно.
Както и сълзата в окото на душата ти,
когато ме прибираш навътре. В най-дълбокото. За да очиствам и топля.
Докато се слеем напълно
и взаимно се дишаме. Като едно. 

Знам – трудно е. Знам, че боли. Като карфица, закована във същността.
Не знам доколко ме искаш и дали изобщо достигам.

Ето това съм като че ли.
Две неща.
В любовната ни корида.

(22.03.2017 г.)