Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2017 22:46 - Л.Н.Толстой, "Моята вяра", гл. ХІІ
Автор: uaklamat Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 591 Коментари: 0 Гласове:
0



 ХІІ

Аз вярвам в учението на Христа и ето в какво се състои моята вяра.

Аз вярвам, че моето благо е възможно на земята само тогава, когато всички хора изпълняват учението на Христа.

Аз вярвам, че изпълнението на това учение е възможно, достъпно и радостно.

Аз вярвам, че дотогава, докато това учение не започне да се изпълнява, дори да бъда сам сред всички неизпълняващи го, не ми остава да направя нищо друго за спасението на моя живот от неизбежна смърт, освен да изпълнявам това учение, както не може да направи нищо друго този, който в горящия дом е намерил спасителната врата.

Аз вярвам, че животът ми съгласно светското учение за живота беше мъчителен, и че само живот според учението на Христа ми дава на този свят благото, което ми е предназначил отеца на живота.

Вярвам, че това учение дава благодат на цялото човечество, спасява ме от неизбежната смърт и ми дава тук най-голямото благо. Затова аз не мога да не го изпълнявам.

Законът е даден чрез Моисей, а благодатта и истината – чрез Исус Христос (Иоан. I, 17). Учението на Христа е благо и истина. По-рано, като не знаех истината, не познавах и благодатта. Приемайки злото за благодат, аз затъвах в злото и се съмнявах в законността на моя стремеж към благото. Сега обаче разбрах и повярвах, че благото, към което се стремя, е волята на отеца, е самата законна същност на моя живот.

Христос ми каза: живей за благото, само не вярвай на тези уловки – съблазни (σκάνδαλος), които те примамват с подобието си на благо, лишават те от него и те оплитат в злото. Твоето благо е в единството ти с всички хора, а злото е нарушение на единството на сина човешки. Не се лишавай сам от това благо, което ти е дадено.

Христос ми показа, че единството на човешкия син, любовта на хората помежду си не е цел, както ми се струваше по-рано, към която хората трябва да се стремят, но че това единство, тази любов между хората, е тяхното естествено блажено състояние, това, в което се раждат децата – по неговите думи, и това, в което живеят винаги хората до тогава, докато това състояние не се наруши от измама, заблуда или съблазни.

Но Христос не само ми показа това, но ясно, без възможност за грешка ми изброи до една в своите заповеди всички съблазни, лишаващи ме от това естествено състояние на единство, любов и благодат, които ме хващат в капана на злото. Заповедите на Христа ми дават средството за спасение от съблазните, които ме лишаваха от моето благо и поради това аз не мога да не вярвам в тези заповеди.

Благото на живота ми беше дадено, а аз самият го погубвах. Христос ми показа със своите заповеди тези съблазни, с които погубвам благото си и затова аз не мога да правя това, което убива моето благо. В това и единствено в това е моята вяра.

Христос ми показа, че първата съблазън, погубваща моето благо, е моята вражда с хората, моят гняв към тях. Аз не мога да не вярвам в това и затова не мога вече съзнателно да воювам с другите хора, не мога, както правех преди, да се радвам на своя гняв, да се гордея с него, да го разпалвам, да го оправдавам чрез признаването на себе си за важен и умен, а на другите хора – за нищожни, т.е. загубени и глупави; сега вече не мога при първото напомняне за това, че се поддавам на гнева, да не признавам себе си за единствено виновен и да не търся примирение с тези, които враждуват с мен.

Но това не е всичко. Ако аз сега зная, че моят гняв е неестествено, вредно за мен болезнено състояние, то зная също така каква съблазън ме довежда до него. Тази съблазън се състоеше в това, че аз отделях себе си от другите хора, признавайки само някои от тях за равни на себе си, а всички останали – за нищожни, не хора (рака) или глупави и необразовани (безумни). Сега разбирам, че това отделяне на себе си от хората и признаването на другите за рака и безумни, беше главната причина за моята вражда с хората. Спомняйки си своя предишен живот виждам, че аз никога не позволявах на своето враждебно чувство да се разгаря спрямо тези хора, които считах за по-висши от себе си, и никога не ги оскърбявах; но затова пък най-малката неприятна за мен постъпка на човек, когото считах за по-нисшестоящ от себе си предизвикваше моя гняв към него и оскърбление, и колкото по-високо поставях себе си спрямо този човек, толкова по-лесно го оскърбявах; понякога даже едно въображаемо от мене по-ниско положение на човека предизвикваше оскърбяването му от моя страна. Сега вече разбирам, че по-значим от другите хора е този, който се унижи пред тях, който е слуга на всички. Сега разбирам защо това, което е значимо за хората, е мерзост за бога и защо е горко за богатите и прославените, и защо блажени са нисшите и унижените. Едва сега аз разбирам това и вярвам в него и тази вяра промени цялостната ми оценка за доброто и значимото, за лошото и нищожното в живота. Всичко, което преди ми се струваше добро и значимо – почести, слава, образование, богатство, сложност и изтънченост на живота, обстановка, храна, дрехи, външни приеми – всичко това стана за мен лошо и безсмислено. Всичко, което ми се струваше лошо и нищожно – селячеството, неизвестността, бедността, грубостта, простотата на обстановката, на храната, на дрехите, на приемите – всичко това стана за мен добро и значимо. И затова, ако и сега, след като зная всичко това, мога в минута на невнимание да се подам на гнева и да оскърбя брата си, то в спокойно състояние аз вече не мога да служа на тази съблазън, която като ме издига над хората, ме лишава от моето истинско благо – единството и любовта, както не може човек сам да си устройва капан, в който вече е попадал и едва не го е убил. Сега вече не мога да съдействам на нищо такова, което външно ме извисява над хората, отделя ме от тях, не мога както правех преди, да признавам нито за себе си, нито за другите никакви звания, чинове и наименования, освен фамилията и името на човека, не мога да търся слава и хвалби, не мога да търся такива знания, които биха ме отделяли от другите хора, не мога да не се старая да се избавя от своето богатство, отделящо ме от хората, не мога в своя живот, в обстановката, в храната, в дрехите, във външните приеми, да не търся всичко това, което не ме разделя, а ме обединява с мнозинството от хората.

Христос ми показа, че другата съблазън, която погубва моето благо, е развратното желание, т.е. пожелаването на друга жена, а не на тази, с която съм се събрал. Не мога да не вярвам в това и затова не мога, както правех преди, да признавам развратното желание за естествено и значимо свойство на човека; не мога да го оправдавам пред себе си с моята любов към красотата, влюбеността или с недостатъците на своята жена; не мога при първото напомняне за това, че се поддавам на развратно желание, да не се почувствам в болезнено, неестествено състояние и да не търся всякакви средства, които биха ме избавили от това зло.

Но като знам сега, че развратното желание е зло за мен, зная и тази съблазън, която преди ме подтикваше към него и затова не мога повече да й служа. Сега вече зная, че главната причина за тази съблазън не е в това, че хората не могат да се въздържат от разврат, а в това, че мнозинството мъже и жени са оставени от тези, с които са се събрали първоначално. Сега знам, че всяко изоставяне на мъж или жена, които са се събрали за пръв път, е същият този развод, който Христос забранява на хората, защото изоставените от първите съпрузи мъже и жени пораждат целия разврат в обществото. Спомняйки си това, което ме вкара в разврата, виждам, че освен това безумно възпитание, при което и физически, и умствено в мен се разпалваше сладострастието и се оправдаваше с всички хитрости на ума, главната съблазън, която ме водеше, беше в оставянето на жената, с която се бях събрал първоначално и в наличието на изоставени жени, които ме заобикаляха от всички страни. Сега разбирам думите на Христа: бог сътвори в началото човека – мъжа и жената така, че двамата да бъдат едно цяло и затова човек не може и не трябва да разделя това, което бог е съединил. Разбирам, че еднобрачието е естествен закон на човечеството, който не може да бъде нарушаван. Сега напълно разбирам думите, че този, който се развежда с жена си, т.е. с жената, с която се е събрал първоначално, заради друга, я кара да развратничи и внася сам против себе си ново зло в света. Аз вярвам в това и тази вяра променя цялата ми предишна оценка за добро и значимо, за лошо и нищожно в живота. Това, което преди ми се струваше най-добро – изтънченият, изящен живот, страстната и поетична любов, възхвалявана от всички поети и художници, - всичко това сега ми изглежда лошо и отвратително. Напротив, сега за мен са добри: трудовият, оскъдният, суровият начин на живот, обуздаващ похотливостта; значимо и важно ми изглежда не толкова човешкото учреждение на брака, което налага външен печат на законност на съединяването на мъжа и жената, колкото самото съединяване на всеки мъж и жена, което веднъж случило се, не може да бъде нарушено без волята на бога. Ако и сега мога в минута на невнимание да се подам на развратно желание, то не мога повече, като знам за тази съблазън, водеща ме към злото, да му служа, както правех преди. Не мога да желая и търся физическо безделие и преситен живот, разпалващи в мене прекалено сладострастие; не мога да търся разпалващи любовната похотливост развлечения – романи, стихове, музика, театри, балове, които преди ми се струваха не само безвредни, но и първостепенни забавления; не мога да оставя жена си, знаейки, че напускането й е първата уловка за мен, за нея и за другите; не мога да съдействам на празния и преситен живот на други хора; не мога да участвам и устройвам тези похотливи увеселения – романи, театри, опери, балове и т.н., които служат като уловка за мен и други хора; не мога да поощрявам безбрачното съжителство на зрели за брак хора; не мога да съдействам на раздялата на между мъже и жени; не мога да правя разлика между съвкупленията, наречени брак и тези, които не се наричат така; не мога да не считам за свещено и задължително само това брачно съединение, в което човек попада за пръв път.

Христос ми разкри, че третата съблазън, погубваща моето благо, е клетвата. Аз не мога да не вярвам в това и затова не мога, както правех преди, да се кълна някому в нещо и не мога вече, както правех преди, да се оправдавам за своята клетва с това, че в нея няма нищо лошо за хората, че всички го правят, че това е нужно на държавата, че за мен и за другите ще бъде по-зле, ако се откажа от това изискване. Сега вече зная, че това е зло за мене и за хората и не мога да го правя.

Но освен, че зная това, сега познавам и тази съблазън, която ме вкарваше в това зло и вече не мога да й служа. Съблазънта е в това, че с името на бога се освещава една измама. Измамата се състои в това, че хората обещават занапред да се подчиняват на това, което заповяда един човек или повече хора, тогава когато човек не може да се подчинява на никого, освен на бог. Сега знам, че най-страшното по своите последствия зло на света - убийството по време на война, наказанията със затвор или смърт, изтезанията на хора, се случват единствено благодарение на тази съблазън, в името на която се снема отговорността от хората, вършещи злото. Като си спомням сега многобройните злини, които ме заставяха да осъждам и да не обичам хората, виждам, че всички те са били предизвикани от клетвата – от признаването на необходимостта да се подчиняваш на волята на други хора. Сега разбирам значението на думите: всичко, което е свръх простото утвърждаване или отричане – „да” и „не”, всичко свръх това, всяко обещание, давано занапред, е зло. Като разбирам това, аз вярвам, че клетвата унищожава моето и чуждото благо; и тази вяра измени моята оценка за добро и зло, за значимо и нищожно. Всичко, което преди ми се струваше добро и значимо – задължението за вярност към правителството, потвърдено с клетва, принудата към клетва и всички постъпки, противоречащи на съвестта и извършвани в името на тези клетви, - всичко това сега ми изглежда лошо и нищожно. Затова не мога повече да отстъпвам от заповедта на Христа, забраняваща клетвата; не мога да се кълна пред друг, нито да заставям другите да се кълнат, нито да съдействам на хората да се кълнат и да карат другите да се кълнат и да считат клетвата за важна или нужна, или поне безвредна, както си мислят мнозина.

Христос ми разкри, че четвъртата съблазън, която ме лишава от благо, е противене на злото чрез насилие над други хора. Аз не мога да не вярвам, че това е зло за мене и другите хора и поради това не мога съзнателно да го правя и не мога, както правех преди, да оправдавам това зло с мотива, че е нужно за моята защита и за защитата на другите хора, за защитата на моята собственост и тази на другите хора; не мога вече при първото напомняне, че върша насилие, да не се откажа от него и да не го прекратя.

Освен че зная това, аз вече зная и тази съблазън, която ме вкарва в това зло. Сега знам, че тази съблазън се състои в заблуждението, че моят живот може да бъде гарантиран чрез защита на себе си и моята собственост от другите хора. Вече знам, че по-голямата част от злото на хората се дължи именно на това, че те, вместо да отдават своя труд на другите, не само че не го отдават, но сами се лишават от всякакъв труд и с насилие отнемат труда на другите хора. Като си спомням сега всичкото зло, което правех на себе си и на хората, и цялото зло, което правеха другите, виждам, че по-голямата част от злото произлиза от това, че ние смятахме за възможно чрез защита да обезпечим и подобрим своя живот. Сега разбирам значението на думите: човек е роден не за да работят за него, а самият той да работи за другите, и значението на думите: трудещият се е достоен за препитание. Сега вярвам, че моето благо и благото на хората е възможно само тогава, когато всеки се труди не за себе си, а за другия, и не само че не защитава своя труд от другия, но и го отдава на всеки, комуто е нужен. Тази вяра измени моята оценка за добро и лошо, за значимо и нищожно. Всичко, което преди ми се струваше добро и значимо – богатството, всякакъв род собственост, честта, съзнанието за собствено достойнство, правата – всичко това сега стана за мен лошо и нищожно; всичко, което ми се струваше лошо и нищожно – работата за другите, бедността, унижението, отказът от всякаква собственост и права – стана добро и значимо в моите очи. Ако сега в минута на невнимание мога да се отдам на насилие за защита на себе си и другите, на своята или на чужда собственост, то не мога вече спокойно и съзнателно да служа на тази съблазън, която погубва мен и хората; не мога да придобивам собственост; не мога да упражнявам никакво насилие против когото и да било, с изключение на детето и то единствено за спасяването му от очакващото го в следващия момент зло; не мога да участвам в никаква дейност на властта, която има за цел опазване на хората и тяхната собственост с насилие; не мога да бъда нито съдия, нито участник в съдебен процес, нито началник или участник в някакво началство; не мога да съдействам и на това, другите да участват в съдилища и началства.

Христос ми откри, че петата съблазън, която ме лишава от благо, е разделението, което правим между свои и чужди народи. Аз не мога да не вярвам в това и ако в минута на невнимание в мен може да се надигне враждебно чувство към човек от друг народ, то на спокойствие не мога да не призная това чувство за погрешно, не мога да се оправдавам, както правех по-рано, с признаване на преимуществото на своя народ над другите, със заблужденията, жестокостта и варварството на другия народ; не мога при първото напомняне за това да не се постарая да бъда по-дружелюбен към човека от чуждия народ, отколкото към съотечественика си.

Но освен, че сега зная, че моето разделение с другите народи е зло, съсипващо моето благо, аз знам и тази съблазън, която ме водеше към това зло и не мога повече, както правех по-рано, съзнателно и спокойно да й служа. Зная вече, че тази съблазън се състои в заблуждението, че моето благо е свързано само с благото на хората от моя народ, а не с благото на всички хора по света. Сега зная, че моето единство с другите хора не може да бъде нарушено от граничната линия и от разпорежданията на правителството за принадлежността ми към един или друг народ. Аз зная, че всички хора навсякъде по света са равни и са братя. Спомняйки си за всичкото зло, което съм вършил, изпитал или видял вследствие на враждата между народите ми е ясно, че причина за всичко беше грубата лъжа, наречена патриотизъм и любов към отечеството. Сега, като си спомням своето възпитание виждам, че чувството на враждебност към другите народи, чувството на разделение с тях никога не е било в мен, че всички тези лоши чувства са изкуствено насадени в мен от безумното възпитание. Сега вече разбирам значението на думите: правете добро на враговете, правете им същото, каквото и на своите. Вие всички сте деца на един отец и бъдете такива като вашия отец, т.е. не разделяйте своя народ от другите, бъдете еднакви с всички. Сега зная, че благото е възможно за мене само след признаване на единството с всички хора по света без никакво изключение. Аз вярвам в това. И тази вяра промени цялостната ми оценка за добро и лошо, за значимо и нищожно. Това, което ми се струваше добро и значимо – любовта към отечеството, към своя народ, към своята държава, служенето на тях в ущърб на благото на другите хора, военните подвизи на хората – всичко това ми стана отвратително и жалко. Това, което ми се струваше лошо и позорно – отричане от отечеството, космополитизмът – стана за мен добро и значимо. Ако сега в минута на невнимание съдействам повече на руснака, отколкото на чужденеца, желая успех на руската държава или народ, то не мога обаче в спокойно състояние да служа на тази съблазън, която погубва мен и другите хора. Не мога да признавам никакви държави или народи, не мога да участвам в никакви спорове между народите и държавите, нито в разговори, нито в писания, още по-малко – със служба на някоя държава. Не мога да участвам във всички тези работи, които са основани на различието между държавите – нито в митниците или събирането на мита, нито в изготвянето на снаряди или оръжия, нито в някаква дейност по въоръжаване, нито във военна служба, още по-малко – във войни с други народи, и не мога да съдействам на хората, които правят това.

Аз разбрах в какво се състои моето благо, вярвам в това и затова не мога да правя нищо, което ме лишава от благото.

Аз не само вярвам в това, че трябва да живея така, аз вярвам, че ако живея така и само така, моят живот ще получи единствения възможен, разумен, радостен и неунищожим от смъртта смисъл.

Аз вярвам, че моят разумен живот – моята светлина, ми е даден само за това, да свети пред хората не с думи, а с добри дела, в прослава на отеца (Мат. V, 16). Вярвам, че моят живот и знанието на истината е дар, който ми е даден да работя над него, че този дар е огън, който само тогава е огън, когато изпепелява. Аз вярвам, че съм ниневиец по отношение на другите Йони, от които узнах и узнавам истината, но че и аз съм Йона по отношение на другите ниневийци, на които трябва да предам истината. Аз вярвам, че единственият смисъл на моя живот е в това, да живея в тази светлина, която е в мен и да не я крия в скривалище, а да я държа високо пред хората така, че да я виждат. И тази вяра ми дава нова сила при изпълнение на учението на Христа и унищожава всички препятствия, които по-рано стояха пред мен.

Същото това, което преди ме караше да се съмнявам в истинността и изпълнимостта на учението на Христа, това, което ме отблъскваше от него – възможността от лишения, страдания и смърт, причинена от други хора, които не познават учението на Христа – същото това сега потвърди за мен истинността на учението и ме привлече към него.

Христос е казал: когато въздигнете сина човешки, всички ще се доближите до мен, и аз почувствах, че неудържимо съм привлечен от него. Той казва още: истината ще ви освободи и аз се почувствах съвършено свободен.

Ако враг ни нападне или просто лоши хора ме нападнат – мислех си по-рано, и ако аз не се защитавам, те ще ни ограбят, посрамят, измъчат и убият – и мен, и моите близки, и това ми се изглеждаше страшно. Но сега всичко, което преди ме смущаваше, ми се показа радостно и потвърди истината. Сега знам, че и враговете, и така наречените злодеи и разбойници – всички те са хора, точно такива синове човешки като мен, също така обичат доброто и ненавиждат злото, също живеят на прага на смъртта и също като мен търсят спасение и ще го намерят само в учението на Христа. Всяко зло, което ми сторят, ще бъде зло и за тях и затова те трябва да ми правят добро. Ако истината не им е известна и те правят зло, което считат за благо, то аз знам истината и трябва да я разкрия на тези, които не я знаят. Аз не мога да им я покажа по друг начин, освен като се откажа от участие в злото и като изповядвам истината на дело.

Ако дойдат врагове: немци, турци, диваци и вие не воювате с тях, те ще ви унищожат. Това не е истина. Ако имаше общество на християни, които не правят никому зло и отдават целия излишък от своя труд на другите хора, никакви врагове - нито турци, нито немци, нито диваци нямаше да тръгнат да убиват или мъчат такива хора. Те биха взели за себе си всичко, което и така биха им дали тези хора, за които няма разлика между руснак, немец, турчин или дивак. Ако християните се намират сред нехристиянско общество, което се защитава чрез война и християнинът е призован да участва във войната, тук именно се явява възможността на християнина да помогне на хората, които не знаят истината. Християнинът затова именно знае истината, за да свидетелства за нея пред тези, които не я знаят. А той не може по друг начин да свидетелства за нея, освен чрез дела. Неговото дело е да се отрече от войната и да прави добро на хората, без разлика между така наречените „врагове” и „свои”.

Но ако не врагове, а свои лоши хора нападнат семейството на християнина и ако той не се защитава – ще го ограбят, измъчат и убият, и него, и близките му. Това също не е така. Ако всички членове на семейството са християни и поради това отдават своя живот в служба на другите хора, то няма да се намери такъв безумец, който да лиши от прехрана или да убие тези хора, които му служат. Миклухо Маклай се заселил, както разказваха, при най-страшните диваци и те не само не го убили, но го обикнали, покорили му се, единствено защото той не се страхувал от тях, не искал нищо от тях и им правил добро. Ако един християнин живее с нехристиянско семейство и близки, които защитават себе си и своята собственост с насилие и християнинът е призован към участие в тази защита, то този призив за християнина е призив да изпълни своето жизнено дело. Християнинът само за това знае истината, за да я предаде на другите и преди всичко на своите близки, на свързаните с него със семейни и дружески връзки хора, а християнинът не може да покаже истината по друг начин, освен като не се поддава на заблудата, в която са изпаднали другите, като не застава нито на страната на нападащите, нито на защитаващите се, а като отдава всичко свое на другите, показвайки с живота си, че не му е нужно нищо друго, освен изпълнението на волята на бога и нищо не му е по-страшно, освен отстъплението от нея.

Но правителството не може да допусне член на обществото да не признава основите на държавния ред и да се отклонява от изпълнение на задълженията на всички граждани. Правителството ще изисква от християнина клетва, участие в съда, военна служба и при отказ ще го подложи на наказание, затвор или даже смърт. И отново това изискване на правителството ще бъде за християнина призив за изпълнение на неговото жизнено дело. За християнина изискването на правителството е изискване на хора, които не знаят истината. Поради това християнинът, знаещ истината, не може да не свидетелства за нея пред хората, които не я знаят. Насилието, затвора, смъртното наказание, на които ще подложат впоследствие християнина, му предоставят възможност да свидетелства за истината не с думи, а на дело. Всяко насилие: война, грабеж, смъртно наказание се дължат не на неразумните сили на природата, а се вършат от заблудени и лишени от знание на истината хора. И затова колкото по-голямо зло причиняват тези хора на християнина, толкова те са по-далече от истината, толкова по-нещастни са и толкова по-нужно им е знанието на истината. А християнинът не може да предаде истината по друг начин, освен като се въздържи от заблудата, в която се намират хората, правещи му зло, като отвърне на злото с добро. Единствено в това е цялото дело на живота на християнина и целият му смисъл, който не се унищожава със смъртта.

Хората, свързани помежду си на основата на измама, представляват като че ли една обединена маса. Сплотеността на тази маса е злото на света. Цялата разумна дейност на човечеството е насочена към разрушаване на тази сплотеност на основата на измама.

Всички революции всъщност са опити за насилствено разбиване на тази сплотена маса. На хората им се струва, че ако разбият тази маса, тя ще престане да бъде единна и те удрят по нея, но стараейки се да я разбият, те повече я сплотяват.

Колкото и да удрят по нея, сцеплението на частиците не се унищожава, докато вътрешната сила не се предаде на частиците на тази маса и не ги накара да се отделят от нея.

Силата на обединяването на хората е в лъжата, в измамата. Силата, която ще освободи всяка частица от обединяването, е в истината. А истината се предава на хората само чрез делата на истината.

Само делата на истината, внасяйки светлина в съзнанието на всеки човек, разрушават обединяването на основата на лъжата, откъсват хората един по един от масата, обединена с измама.

И този процес продължава повече от 1800 години.

Откакто заповедите на Христа са дадени на човечеството, е започнал този процес и той няма да приключи до тогава, докато не бъде изпълнено всичко, както е казал Христос (Мат. V, 18).

Църквата, съставена от тези, които мислели да обединят хората, като се кълнели, че те са с истината, отдавна вече е мъртва. Но църквата, съставена от хора не чрез обещания, не чрез миропомазване, а чрез делата на истината и доброто, съединени в едно – тази църква винаги е живяла и ще живее. Тази църква както преди, така и сега, се състои не от хората, които викат: господи, господи! и творят беззаконие (Мат. VII, 21, 22), а от хората, които са разбрали думите на Христа и ги изпълняват.

Хората на тази църква знаят, че техният живот е благо, че те не нарушават единството на сина човешки и че това благо се нарушава само от неизпълнение на заповедите на Христа. И поради това хората на тази църква не могат да не изпълняват тези заповеди и да не учат другите на тяхното изпълнение.

Много или малко са тези хора сега, но те именно са църквата, която нищо не може да победи и към която ще се присъединят всички хора по света.

Не бой се, мало стадо, защото вашият отец благоволи да ви даде царството (Лука XII, 32).

 

Москва.

22 януари 1884 г.

 

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: uaklamat
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 103742
Постинги: 64
Коментари: 13
Гласове: 58
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031